Не искаме да се женим - Превод

Ай Ю

- Какво? Но на таблото пише, че ватобусът тръгва в 7.20, а сега вече е 7.25. – ядосех се на работника на автогарата. Отивам на работа с автобус и ще закъснея за първият ми ден, тъй като автобусът, с който отивам на работа не е на разположение днес. О Боже мой! Лош късмет!

- Съжалявам госпожо. Автобусът, който минава през тази улица се развали по пътя за там. Нямаме друг автобус, който може да закара пътниците до там. Извиняваме се за което. – се извини работникът.

Какво? Той госпожа ли каза? Изглеждам ли стара?

-Хей!! Все още не съм омъжена! Хъх! – извиках на работника и излезнах от автогарата. Как да отида сега на работа? Ще ми отнеме час ако тръгна пеша и ще закъснея. Мисля че трябва да хвана такси, но ще ми струва доста пари. Добре няма значение, ще е достатъчно само да отида на време за работа, това ще ми бъде за първи и последен път. Сигурно ще се разоря ако ходя на работа с такси всеки ден. *въздишка*

След като чаках на мястото за таксита 15 минута, най-накрая успях да хвана такси, което да ме закара до „Сеул Хотел”. Докато пътувах, изведнъж чух звук от удар и бях изненадана, когато таксиметровият шофьор натисна спирачките и главата ми се удару в седалката пред мен.

- О Боже мой!! Какво стана? – панически попитах шофьора.

- Този автомобил разби таксито. – обясни той преди да излезне и да погледне какво точно става. Аз също го последвах и излезнах от таксито насочвайки се към колата за да проверя човека в нея.

След няколко почуквания на прозореца, той най-после излезна от спортната си кола и ми се развика:

-По дяволите!! Коя си ти? Ти трябва да си тази, която разби колата ми, нали? - Изгледа ме от главата до краката, усмихна се самодоволно и леко се засмя.

Бях шокирана от това как реагира той. Как може да ме обвинява просто така? Нищо не знаех и аз не съм тази която шофира. И както бях казала, той беше този, койтп се блусна в нас.

-Ивинете господине! Не аз се блъснах във вашата кола, аз не шофирам. Как може да кажете това. Аз се возя в таксито. Охх както и да е! Не искам повече да говоря с Вас, тръгвам си. Вашият проблем е с таксиметровият шофьор. Не с мен!! – приближих се до таксиметровия шофьор и му дадох пари за превоза. Благодаря на Господ, че работата ми е само през няколк сгради. Мисля, по-скоро бих отишла пеша, отколкото да стоя там и да разговарям с този идиот.

Мога да чуя как тъпакът казва:

- Довиждане госпожице Клоун! – бях на два метра от него, но все пак мжех да чуя какво казва, тъй като имаше висок глас. Така, че просто не му обърнах внимание и се загрижих за собствените си проблеми. Да, знам че съм грозна и никой не сика да ми бъде приятел, освен най-добрата ми приятелка О Ха Ни.

Най-после пристигнах на време за работа. Казаха ми да се преоблека и да сложа униформа. Ръководителят на ресторанта е госпожица Бела. Тя е тази, която се грижи за всички работници в ресторанта на „Сеул Хотел”.

-О да Ай Ю, моля те би ли махнала това червило от устните си. Клиентите ни може да избягат, когато те видят. – каза госпожица Бела със саркастичен тон и дяволска усмивка, преди да отиде до съблекалнята.

Толкова зле ли изглеждам? Хмммм *въздишка* Мисля, че я чух какво каза. Все пак беше първият ми ден на работа.
..
...
..

И Джун

За първи път в живота ми, момиче ми крещя по този начин. Това не може да се случва, ще развали репутацията ми. Това момиче можа да е в беда. Ако я срещтна отново няма да я пусна така лесно. Мамка му!!

- Господине, Вие сте този, който се удари в таксито ми. Не може да обвинявате нея и аз съм този, който кара таксито, а не тя. – таксиметровият шофьор прекъсна мислите ми.

- Да, да знам! Просто закарайте таксито си на ремонт и ми се обадете, когато е готово. Ще платя. – отговорих аз и си дадох телефонният номер. Закъснявам за първият си работен ден, затова просто го оставих да си тръгва. Слава богу, любимата ми кола е напълно добре.

Когато пристигнах в офиса на „Сеул Хотел”, намиращ се на 50-тия етаж, Много хора се бяха вторачили в мен от глава до пети.

-Какво гледате хъх? – прекъснах техните мисли и се отправих към офиса на Главния изпълнителен директор.

-Яякс~ кой е този грубиянин?

-О Боже! Толкова е красив... Кой е той?

Мога да чуя, как много хора в офиса говорят за мен и това никак не ми хареса. За това им се развиках да замълчат и да си гледат работата.

Тъкмо щях да хвана дръжката на вратат на офиса на Главния изпълнителен директор, когато извднъж една възрастна жена каза:

-Извинете господине! Не можете влезнете вътре без да съм ви позволила, аз съм неговата секретарка. Имате ли оговорена среща с Господин И. Ако нямате, можете да си вървите и съм сигурна че той не иска да ви види!

-Е и?

-Така че може да напуснете, ако не ще извикам охраната! – ме предупреди тя.

-Не мога да се срещтна със собственият си баща?! Хъх? – ядосах се на тази жена. Днес нямах настроение да споря с никой и не знам защо е така. Може би е заради момичето в таксито.

Всички в офиса се в торачиха в мен с невярващи очи. Мисля, че не очакваха най-младият син на бизнесмена, който притежава „Сеул Хотел” да бъде такъв. Хаха. Както и да е!

Тогава видях брат ми Сънг Хе да се приближава:

-Съжалявам госпожо Хи. Забравих да ви кажа, че брат ми започва работа днес. – тогава най-после той ме представи на секретарката на баща ми и тя ми се извини за посрещането преди малко.

-Анньонгхасейо Господин Главен изпълнителен директор. – поздравих закачливо, като влезнах в кабинета на баща ми.

-Хмм~ най-после дойде. Помислих си, че си забравил пътя до тук. Какво е това Господин Главен изпълнителен директор И Джун? Казвай ми Господин И. Нека е официоално. – той започна да говорина палавият си син. Просто стоях там и с поглед блуждаех из кабинета му. Голям кабинет хъх~

-Донг Хе, моля те веднага ела в кабинета ми. – мога да чуя как баща ми казва на своя любим син през интеркома на телефона намиращ се на бюрото му. Скоро след това, Донг Хе дойде и татко му каза да ме заведе до собствения ми кабинет и да ме научи на всичко от самото начало.

Последвах го до офиса ми и останах изненадан, че размрите му също са големи. В офиса ми имаше бюро, канапе и тоалетна.

Донг Хе започна да ми дава задачи и щях да бъда зает през целия ден. Приключих с работата си точно на време и занесох документите на Донг Хе, като му казах че излизам, тъй като все още не съм обядвал. Вече е 14,00 часа.

След един месец

И Джун

-И Джун... Веднага се връщай вкъщи! Аппа е в болницата!

-Какво? Добре, ще съм там колкото е възможно по-скоро. Веднага вземам обратен полет. – получих обаждане от брат си Донг Хе, който ми съобщи, че татко е получил сърдечен удар и сега е в болницата.

В момента съм в Хонг Конг на бизнес пътуване за да се срещна с нашите акционери. За щатие семинарът, който трябваше да посетя този следобед е отменен.

Като получих обаждането, опаковах нещата си и се обадих до летището за да проверя за обратен полет до Корея. И слава Богу има обратен полет до Корея в 12.00 часа и все още имаше свободни билети.

Дори да си мислех че не харесвам баща си заради взискателността му, съм доста разтревожен за него и все още го обичам като свой баща. Просто си мисля, че той трябва да прекарва повече време със семейството си. Трябва да е станало нещо с бизнеса ни в Корея. Иначе татко не би получил сърдечен удар.

Най-после пристигнах на Incheon International Airport след дългият полет. Слава Богу шофьорът на баща ми ме взе от летището и нямаше нужда да си хващам такси за да ме закара вкъщи.

-Добър ден и добре добре дошли отново в Корея сър. – ме поздрави шофьорът.

-Оу благодаря чичо Пак. Как е аппа? – попитах нашият 40 годишен шофьор. Той работи за нас вече почти 20 години, и затова го наричам чичо Пак.

-Все още е в безсъзнание сър. Къде искате да ви закарам – в болницата или вкъщи сър?

Заведи ме вкъщи, моля те... Искам първо да си почина и след това ще отида до болницата. – отговорих аз.

Като пристигнах вкъщи, поспах малко и след това си взех един бърз душ. Вече беше вечер, когато пристигнах в болницата. Там се срещнах с майка ми и Донг Хе.

-Най-после пристигна скъпи~как си синко? – ме попита мама веднага след като се приближих до тях.

-Добре съм омма... Липсваше ми толкова много... хехе... Между другото как е аппа Донг Хе хьонг?

-Той все още е в безсъзнание И Джун. Но докторът каза, че може би ще дойде в съзнание утре или вдругиден. – ми отговори той. Нашите отновения в момента се подобряват с всеки изминал ден, ставаме все по-близки, тъй като трябва да работя с него и да го виждам всеки ден в офиса. Мисля, че съм се променил малко. Кекеке.

-Добре... но любопитен съм... Какво се е случило за да получи аппа сърдечен удар? Нещо лошо с неговият бизнес?

-Ъмммм... Ще ти кажа, когато аппа се събуди... Мисля, чее време да се прибираме вкъщи, тъй като вече е полунощ. И Джун, може ли да закараш омма вкъщи? Защото аз трябва да се върна в офиса.

-Мооо (какво)? Офиса? Сега? Добре, ще закарам омма вкъщи. Пази се. Не оставай до зори. – любопитството ми се засили. Сигурен съм, че е станало нещо в компанията и Донг Хе хьонг не иска да ми каже.

...
.....

Автора

„Хммм... Съжалявам И Джун... Не мога да ти кажа точно сега, Ще оставя аппа да ти каже, когато се стабилизира.” - си мислеше Донг Хе. Компанията им е в опасност. Един от работниците е направил саботаж. Той е дал важни документи на конкурентна компания и това довело до много загуби за компанията на бащата на И Джун.

Баща им не можа да приемр това което се случваше и получи сърдечен удар. Сега Донг Хе се опитва да разреши всички проблеми.

На следващия ден И Джун отиде към офиса, но преди това се отби в ресторанта на хотела за да закуси. Той не успя да закуси вкъщи, защото нямаше никой от семейството му. Майка му отиде до болницата рано сутринта с чичо Пак, а Донг Хе излезна рано рано.

Този ден, Ай Ю трябваше да сервира, тъй като една от сервитьорките имаше спешен случай. И така трябваше да замества Луна за два дни. Ай Ю за първи път щеше да работи сред клиентите на ресторанта. Преди това, тя работеше единствено в кухнята.

-Но госпожице Бела... Не съм способна да сервирам на всичките клиенти. – Ай Ю се оплака на ръководителя си, госпожица Бела.

-Какво? Оплакваш се от работата хъх? Ако имаше някой, който да замести Луна, по-скоро бих избрала нея пред теб. Не ни достига персонал. Просто отивай да работиш. Сега! – се развика госпожица Бела.

Ай Ю

Мммм просто трябва да сервирам. Въпреки, че е само за два дни. Няма значение. Госпожица Бела е като лъв. Винаги крещи на персонала си без никаква причина. Затова никой не я харесва и затова мъжете се страхуват да бъдат близки с нея. Хаха.

О Боже Господи. Това е първият ми път, в който сервирам. Тази сутрин има много хора, които са дошли да закусят. След час сервиране на хората, имах повече увереност, тъй като всичките бяха приятни хора.

Изпозлвам специална униформа за сервитьорки, а косата ми оформяше елгантен кок, който ми беше казано да направя.
Сложих си гланц за устни, а не червило с цвят на червено чили. Гланцът за устни ми беше даден на заем от госпожица Бела, тъй като тя каза че червилото ми е гадно. И без никакво предупреждение , хвърли червилото ми в коша за боклук. Толкова е груба.

Докато сервирах на клинетите от маса номер 2, изведнъж през главния вход се появи човек, който не искам да виждам отново. Познахте ли кой?О Господи! Кой друг? Грубият идиот, който бутна таксито. Все още помня лицето му, въпреки че го видях за по-малко от пет минути. Чудя се защо още помня лицето му.

Какво прави той тук? Но сега изглежда различно от деня в който го срещнах. Сега изглежда по-слаб и елегантен в официалният си костюм. Може би работи и затова е облечен така. Ооо не...По-добре да отида в кухнята преди да ме е видял.
В кухнята се оппитвах да бъда заета и помагах на главният готвач, въпреки че това не е моя работа. Внезапоно госпожица Бела влетя в кухнята и ми се развика:

-Ай Ю!!!!! Какво по дяволите правиш тук? Твоята работа отвън! Не тук! Искам да сервираш на маса номер 14.

„О Господи! Нека да не е той!” молех се от все сърце. Но за съжаление, когато излезнах от кухнята успях да го видя, как стои сам на маса номер 14. По дяволите! Как мога да отида? Хммм не мисля че той ме помни, тъй като инцидента беше преди около месец.

*въздишка*

Поех дълбоко въздух, вдишах и издишах. Отидох до масата му и го поздравих:

-Здравейте и добро утро сър... Какво бихте поръчали сър?

Той мълчеше и се взираше в мен. Ооо не... Не му позволявай да ме разпознае!

-Извинете сър? – поздравих го още веднъж. – Притеснява ли ви нещо сър? – казах невинно, но сърцето ми продължаваше да бие бързо. Просто не искам той да ме разпознае иначе ще приключим биейки се и със сигурност ще бъда уволнена.

-Оу съжалявам. Какъв е специалното на тази лежерна утрин? – попита И Джун като се облегна назад в стола си със самодоволна усмивка на лицето си. – Искам да прочетете всички ястия в менщто ви за днес, гопожице Клоун!

По дяволите! Той ме разпозна! Какво? Госпожица Клоун? Ще го науча аз него!

-Извинете сър!! Това е моето име, – показах му табелката с името си и продължих – и за ваша ингормация, името ми не е госпожица Клоун! Идиот!! – почти извиках. За щастие в този моемнт беше доста шумно и никой не успя да ме чуе. Побягнах към кухнята. Ако остана там, сигурно щях да му се разкрещя. Той е наш клиент, а аз просто една сервиторка, може да загубя работата си заради него, а аз не искам това да се случи.

-Ай Ю!!! Довлечи си задника тук!! Веднага!!!

Лъвът е гладен~~~~ хаха... упс...

-Да госпожице Бела? – казах аз и застанах перд нея.

-Казах ти да сервираш на маса номер 14, нали? Човекът ми каза, че неискаш да му сервираш. Вярно ли е това? Искаш нашите клинети да гладуват и да избягат? И между другото не знаеш ли кой е той?Хъх! Ще ме убиеш!! Сега искам да отидеш и да вземеш поръчката му, без значение каква е! – тя отново ми се развика пред персонала в кухнята.

-ДОБРЕ!! – уоу, аз ли й се развиках? Хаха... Скоро ще бъда уволнена... о неее~ Между другото, тя попита ли ме да ли го познавам или не?

Отново отидох до масата му за да взема поръчката:

-Оу , ти се върна!! Хехе! – каза И Джун с дяволски нахалната си усмивка. – Искам да си поръчам Шоколадова торта и горещо кафе, моля.

-Добре, връщам се веднага сър. – казах аз с принудено мек глас и усмивка.

-Хей хей хей, извинявай! Отказвам се от това и ще взема карамелен пудинг и горещ шоколад. – ми каза той, когато тръгнах към касата за да дам поръчката му. За това трябваше да я откажа поръчката и да напиша новата. И точно когато възнамерявах да го оставя, той отново ме извика и промени поръчката си. Толкова е досаден. Знам, че той се опитва да ме дразни и поздравления той успя да ме издразни!

-Сър бихте ли ми казали последно каква е вашата поръчка? – в момента бях наистина много ядосана.

-Хммм... Мисля че вече не съм гладен. Искам да откажа всичките си поръчки. Ще закъснея за работа. Довиждане! Ще се видим. – се изсмя И Джун и тръгна.

Какво? Просто така си тръгна?О Боже мой! Кой по дяволите си мисли че е той? Дяволски неприятен човек!!

Вече седмица откакто Господин И езлезе от болницата, но докторът го посъветва да не отива в офиса, както и да не мисли за него. Така той предаде отговорността за уреждането на целия проблем в компонатия, колкото е възможно по-скоро, на двамата си синове.

И двамата И Джун и Донг Хе даваха най-доброто от себе си за да спасят компанията. Тя загуби много пари и единственото, което им оставаше беше да вземат заем от Seoul International Bank. Притежание е на Директор Ким. Той е баща на най-добрият приятел на бащата на И Джун. Това означава, че синът на Директор И е най-добрият приятел на Господин И, но той е загинал в автомобилна катастрофа заедно със съпругата си и може би и дъщеря им, тъй като заради експолозията броя на телата не бил уточнен.

Ай Ю

Тъкмо пристигнах пред моята къща, когато внезапно видях два паркирани Мерцедеса отпред. Тъй като къщата ми се намира на около 3 метра от останлите, очевидно е, че те са паркирани пред нашата.

По-добре да влизам, за да разбера кой е дошъл. Приближих входната врата и изненадващо там стояха мъже в черни якета.

„О Боже мой! Кои са тези хора? Гангстери? По дяволите! Леля Джънг сигурно е в опасност вътре. Дали е взела пари назаем от тези гангстери?” – мислех си негативно над нещата.

-Хей! Кои сте вие? Какво правите в къщата ми? – се развиках на шестимата мъже пред къщата ми. Те просто се поклониха и дори не ми отговориха.

Усмихнах им се глупаво и влезна вкъщи.

-Лельо Джънг? Защо отвън има толкова много хора? И на кой са тези коли? – тогава осъзнах че на пода на малката ни кухня са седнали двойка възрастни. От уважение към тях се поклоних и ги поздравих с усмивка:

-Анньонгхасейо! – усмихнаха ми се те.

Когато реших да напусна стаята, защото си мислех че са гости на леля Джънг, тя ме повика да седна при тях. И така седнах и чаках да започнат да говорят.

-Това ли е Ай Ю? – ме попита възрастната жена със сълзи в очите, докато възрастният мъжът разтриваше гърба й.

-Да, аз съм. – смутено отговорих аз. Напълно се обърках. Може ли някой да ми каже какво се случва тук? Погледнах към леля Джънг, за да ми обясни. Но тя дори не ме погледна, а очите й също бяха насълзени.

-Извинете лельо, господине, госпожо? Какво става? Може ли някой да ми обясни? – попитах аз. Не зидържам повече. Нуждая се от обяснение. Леля Джънг ме изгледа втренчено заради грубостта ми. Да, знам че съм груба. Не трябваше да говоря по този начин на възрстните хора, но съм адски нетърпелива.

-Добре. Скъпа Ай Ю, аз съм Господин Ким Донг Дже, а това е съпругата ми, Госпожа Ким Ри Ин. – той представи себе си и жена си. А аз чаках търпеливо.
-Като начало, радваме се че все още си жива. Разбрахме го преди около година и половина. Търсехме те през това време и най-накрая те открихме. – продължи той, като можех да видя щастие в очите му.

-Чакайте! Чакайте! Какво имате впредвид като казвате, че сте ме търсили последната година и половина? Не разбирам за какво говорите! – попитах объркано.
-Ти си наша внучка Ай Ю.

-КАКВО? Трябва да се шегувате, нали? – извиках аз.

-Не се шегуваме, ти си нашата изгубена внучка от преди 20 години. – каза възрастният човек със сълзи.

*Ретроспекция*

-Аппа, омма! Защо фамилията ми е различна от вашата? Вашата е Джънг, а моята Ким. Не се ли предполага че името ми трябва да е Джънг Ай Ю? - попитох родителите си, когато бях 9 годишна.

-Ай Ю, мисля че трявба да знаеш от сега. Всъщност, ти не си наша истинска дъщеря. Ти си осиновена. Но ние много те обичаме Ай Ю, дори и да не си истинската ни дъщеря. Надяваме се, че можеш да разбереш това. Много съжаляваме!! - баща ми ми обясни. Напълно разбрах, това което ми казаха. Но кои са моите истински родители?

-Тогава кои са моите истински родители? Защо са ме изоставили? Но вие сте мои родители през целият ми живот. - започнах да им задавам въпроси аз, а от очите ми капеха сълзи. Не мога да повярвам, че те не ми бяха истински родители, а как бих искала те да са.

-Настина не знаем много за тях Ай Ю. Получихме обаждане от родителите ти да се грижим за теб за 3 месеца. Те знаеха за нас от своя шофьор, който беше наш роднина, а по това време искахме да осиновим дете, защото майка ти не можеше да дари живот. След семица дойдоха в къщата ни и ни помолиха да се грижим и отнасяме към теб като към наша собствена дъщеря за 3 месеца. Не знам точно причината, поради която те те оставиха при нас. Но знам, че те те обичаха много с цялото си сърце Ай Ю. И че трябва да те оставят при нас, защото са в опасност. - татко обясни всичко, докато мама и аз плачехме.

-И последният ден на третият месец дойде. Тогава ти беше само на една годинка. Толкова много те обичаме и не можехме да те пуснем, но ти си тяхна дъщеря, затова трябваше да те върнем на тях. Но месеците минаваха и никой от тях не дойде да те вземе до сега. Страхувахме се, че нещо лошо се е случило с тях. - продължи да ми обяснява.

-И така къде са те сега аппа? Може би са забравили за мен! Или може би не са ме обичали и са ме оставили при вас! Каквото и да се е случило, няма да им простя! - повиших глас, отидох в стаята си и продължих да плача.

Не говоих на осиновителите си цяла седмица, въпреки че знаех, че те нямат вина. Мразех истинските си родители, за това, че са ме изоствали и никога не са се върнали за мен.

*Край на ретроспекцията*

-Какво? Не, аз не съм ваша внучка! Нямала съм баба и дядо през целият си живот! Нямам и истински родители! Имам само покойните си оснивители и леля Джънг. Така че моля ви махнете се от къщата ми!!ВЕДНАГА!!! - аз се развиках и ги помолих да напуснат.

-Ай Ю! Дръж се прилично! Те са истинските ти баба и дядо! - леля Джунг ми се развика.

-Истината лельо Джънг е, че имам само омма, аппа и теб. Те не са ми никакви! Изоставили са ме, когато съм била само на 9 месеца!

-Не Ай Ю... Скъпа, ние не сме те изоставили, нито родителите ти! -най-после възрастната жена проговори

-Да мила, не сме те изоставили! Бяхме в опасност по това време. Някой ни се обади и каза че ще те убие, защото не искаше нов член на семейство Ким да живее на този свят. Тогава обсъдихме
възможността да те изпратим при някой, който да се грижи за теб, извън града. Това беше място, което всеки от нас очакваше родителите ти да знаят. Най-накрая те откриха хората на които да те оставят и това беше семейството на господин Джънг.

-Майка ти и баща ти те изпратиха при господин Джън, и по пътя им навръщане претърпяха катастрофа и умряха след като колата избухна. Но след 18 години ние разбрахме, че ти все още си жива. Бяхме много шокирани по това време и веднага започнахме да те търсим. Получих анонимно писмо, в което пишеше че ти все още си жива. - възрастният мъж, който беше мой дядо се съгласи с казаното от жена си.

-Какво е доказателството ви, за да казвате че аз съм вашата внучка? - попитах аз като се усмихнах глупаво.

-Това са твои снимки с родителите ти, когато беше бебе, а това актът ти за раждане. И виж тук, имаш същата огърлица, като тази на снимката. - той ми подаде албума и да беше прав, имах същата огърлица като тази на снимката, която бебето носи. Имах я от както се помня и майка ми никога не ме е молила да я махна. Значи това означава, че те са истинските ми баба и дядо.

-Значи това означва, че родителите ми не са ме изсотавили? - изхлипах аз.

-Разбира се, че не са мила~те те обичаха много! Както и ние. Всички те обичаха. – баба ми ме прегърна и заплакахме. – Благодаря ви госпожице Джънг, че се грижите за внучка ми и сега искаме и двете да се преместите в имението ни. Ние сме единствените, които живетя там, а е малко големичко само за нас двамата. Ако останете с нас, поне ще сме наблизо и винаги можем да си говорим. Липсваш ни толкова много... – умоляваше ни тя.

-Но госпожо... все още не съм готова да тръгна с вас! – отговорих аз.

-Трябва да бъдеш готова Ай Ю, защото ти си наследницата на Seoul International Bank(SIB). – каза дядо ми карайки ме да остана с отворена уста и разширени очи. Бях много шокирана.

-К – ка- каквоооо?!!!

-Да! Ти си наследницата на Seoul International Bank!Трябва да заемеш длъжността на Главен изпълнителен директор, която преди заемаше баща ти, но след като той умря, аз трябваше да застана на тази позиция, но сега те открих. Вече съм стар и някой трябва да поеме отговорността за компанията. Хюн Джунг сега отговаря за Shine Company и е твърде зает за да се погрижи за SIB. Затова сега искам да работиш там и да се учиш. Знам че наскоро си се дипломирала в Бизнес Колежа. – той ми се усмихна и ме прегърна.

-Какво? Сериозни ли сте?Не... не ... не.. няма да поема отговорността да бъда Главен изпълнителен директор на SIB. И кой е Хюн Джунг? Защо просто не дадете компанията на него?

-Хей, успокой се мила... ще те обучат. Банката все още е моя. Когато знам, че вече знаеш всичко за бизнеса и как да го управляваш, тогава ще ти я поверя. Ким Хюн Джунг и Джънсу са твои братовчеди. Имам двама сина, по-големият беше баща ти, а по-малкият е твоят чичо. А Ким Хюн Джун и Джънсу са негови синове. Хюн Джунг може да ти помага ако имаш някакви проблеми, а Джънсу все още учи и не мога да я дам на него. Имам още една компания, тя ще бъде за Джънсу. – отговори той.
Какво? О Боже мой! Колко компании притежава? Не съм и предполагала, че семейството ми е богато. А и не го заслужавам. Определено не съм готова да бъда член на семейство Ким, въпреки че кръвта им тече в моята.

-Моля те, остани с нас Ай Ю~ родителите ти биха били щастливи ако си с нас. Моля теее... – продължи баба умолявайки ме.

-Добре~~ Ще се преместя при вас заедно с леля Джънг, но не тази вечер. Моля ви дайте ми малко време... става ли?

-Добре~~ Само ни се обади, когато сте готови да се преместите. Имението ни винаги е с отворени врати за вас. Става късно, мисля че е време да си тръгваме. Чао Ай Ю. Обичам те! – и двамата ме прегърнаха и целунаха по бузата. Слава Богу имам чудесни баба и дядо. Аз също ги обичам!

-Мила, всъщност... каза ми че работиш в „Сеул Хотел”, нали? Надявам се, че ще подадеш оставка и ще започнеш работа в SIB. Хотела е притежание на най-добрият приятел на баща ти и все пак мога да говоря с него. Но рядко се виждаме и чух че не е добре. Бизнесът му сега се ръководи от синовете му. – каза дядо преди да напуснат къщата ми с Мерцедеса и мъжете в черно.

„Аппа, омма... открих семейството си. Толкова много ви благодаря. Обичам ви. Как ми се иска все още да сте тук за да споделя това щастие с вас.” – си мислех аз.

Syper e iskam next